Корени
Корени
Отиде си баба и дворът заглъхна –
там, в сухата стара трева.
И сякаш без баба навънка пресъхна
и нашата селска чешма.
Черешите бели, без време презряха –
окапаха долу в пръстта.
Градините сухи, съвсем пожълтяха
и времето сякаш се спря.
След баба… и дядо. Замина родaта.
А в лозето бурен изби.
Ожъна набързо смъртта със косата
щастливите слънчеви дни…
Навярно така си отива животът
от грубите селски ръце,
които опъват години хомота
в широкото тъжно поле.
До дама остана сиротна да чака
прастарата круша – черук.
Но рано напролет разлиства клонака,
на всяка забрава напук.
И тихо бръшлянът по къщата скита,
и черги зелени тъче.
Там зиме, и лете, в зелено завито
е нейното старо сърце.
Но спомени пази за дом и за вяра,
за радост, любов и сълзи.
А старото минало, мяра за мяра,
в душата ми бавно пълзи.
Как искам и моите внуци след време
да спомнят – тук баба живя.
Столетната круша да шушне за мене
и нашата родна земя.
И в техния спомен да текне водата,
коминът ни пак да преде.
И крушата в двора да храни в отплата
децата им с куп плодове…