До Ню Йорк и напред

До Ню Йорк и напред

За мен Милен попада в категорията чаровни лоши момчета. Запознах се с него на купон във Вашингтон преди петнайсетина години, когато пускаше музика в огромна порутена полупразна къща, пълна с красиви жени и странни неща, които разбрах, че са негови произведения. Няколко месеца по-късно столицата му доскуча и се премести в Ню Йорк. Годината беше 1998.
Милен Марков, както е рожденото му име, е от Бургас и е на 45 години. Завършва живопис в НХА в София, а през 1999 г.учи илюстрация в School of Visual Art в Ню Йорк. Само на 20 е, когато Националната художествена галерия му откупува портрет, а негова картина остава и в Бургаската градска галерия.

Пътят му извън България започва с участие в Мексико, което протича “много зле” – вместо да спечели пари, Милен изхарчва всичко, но решава да се възползва от туристическа виза за САЩ и така 1992 г. пристига във Вашингтон, щата Колумбия, без да знае нито дума на английски език. Този факт обаче не му попречва шест месеца по-късно да открие самостоятелна изложба в галерия Rose Collection в Джорджтаун. След това има няколко изложби и в МОCA – Museum of Contemporary Art, и е поканен от нов алтернативен театър да прави редовни пърформанси с експериментална музика, създадена от собственоръчно сглобени метални машини, шум и синтезатор. Първата си група в САЩ – Chronic Penetration, създава с двама приятели, които свирят съответно на синтезатор и на цигулка.
Милен започва работа в ателието на Джеф Кунс в Ню Йорк, рисува по проекти на стойност няколко милиона долара. “В началото бяхме седем асистенти, трима от които от Казанлъшката гимназия – Георги Тушев, Косьо Минчев и аз.” След една година се мести в ателието на Хънт Слонем, където работи досега.
Най-интересната изложба (а и първата в Ню Йорк, в която е участвал) е във емблематичното студио на Анди Уорхол – The Factory, където участва с картина голям формат и е редом до известни музиканти като Pink. “Tова ми даде голямо самочувствие и различна перспектива”, споделя Милен и добавя другото знаменателно за него участие – в изложба,посветена на 11 септември, в която и трите картини, с които се представя, са продадени. По-късно прави няколко самостоятелни изложби в галерия PLP в Ню Йорк, както и в Сейнт Луиз и Сан Франциско. Съдейства на приятел финансист да отвори галерия в Палм бийч, където също има самостоятелни изложби.
Милен обича да продава картините си лично, не харесва работата с галерии поради две причини: “За мен е много важно да имам контакт с публиката, а не някой да ме продава, без да му виждам очите.” Другата е, че според него множество галерии в Ню Йорк разчитат на художниците да ги хранят, а не обратното.
“Не е добре за един творец да проституира и да се съобразява. Ако мога да изкарам пари и да се харесам с това, което е в главата ми, няма нужда да рисувам котки, кучета и цветя.” Милен не вярва, че артистът трябва да се движи от тенденции и мода, а да вижда нещата в перспектива, защото твърде често модерното е моментно и се превръща в задънена улица, която убива стойността на сътвореното.

Той следва самобитен творчески процес, в който стилът не е мярка, а картината се сътворява в активен диалог между платното, боите и мислите му. “Трябва да има хаос, който да искаш да подредиш така, че да има смисъл. Не почвам със суета, а се заигравам като малките деца. Знам, че звучи налудничаво, но аз общувам с картината, докато я сътворявам – някои неща идват от боята и от моите мисли, а други директно от подсъзнанието ми.”
Рисуването за него е като дишането. “Когато не работя, правя скици”, споделя художникът. Успехът е да изненада себе си и като алхимиците да пробва нови неща. Състезателната среда в Ню Йорк го кара непрекъснато да се развива, да стои подготвен, за да не бъде убит от скуката или от пазара. Прави и скулптури, използва различни материали и определятова като развиване на речника си на творец. Милен вярва повече в “бачкането, а не в музите”. Колкото и нескромно да звучи, вдъхновяват го собствените му работи. “Хубавата картина трябва да те грабне веднага и да не ти омръзва. Също като с жените.”
За личен живот не говори, казва, че няма такъв, само работи и е щастлив. “След 30 години работа с живопис знам точно как да направя картина и да не се проваля. Ако го направя, изхвърлям на боклука.”
България споменава тихо и с лека носталгия. Благодарен е на родината си, че го е научила да оцелява във всякакви обстоятелства. “С това се гордея. С моите инструменти – двете ми ръце – с тях мога да отида навсякъде.”

През 2012 г. прави соло павилион в Ню Йорк в “Арт Експо” в Манхатън. В момента работи върху стенопис в огромно имение в гр. Принстън, както и върху няколко портрета. Последните са друга негова страст, макар и на пръв поглед комерсиална, но свързана с психологическо проучване на личността. Правил е портрети на внучката на британския художник Люсиен Фройд и на фотомодела Петра Немцова.
През годините постепенно развива особено отношение и към книгите. С гордост заявява, че наскоро е илюстрирал двеиздания на Лиса Осбек, публикувани от “Кембридж прес”. Първата – “Науката като психология”, вече е получила национална награда и преглед в списание Science, а втората, посветена на рационалната интуиция и на философските корени на научните разследвания, е в печат. Милен пише и автобиографична книга – не само защото харесва живота си, но и защото е преживял низ от абсурдни, смешни и нестандартни случки, които иска да сподели. Говори много и с удоволствие, през много цигарен дим и с достатъчно алкохол, като нежно ме моли да внимавам какво пиша, защото майка му ще чете.
Ако трябва да научи на нещо подрастващи деца, би им казал да не се страхуват от големите вълци и че “най-важното разследване в живота ти е да разбереш кой си, останалото е научаване да боравиш с различни инструменти и ресурси – тогава можеш да постигнеш всичко.”

www.millene.com

Източник: Капитал